Моето идване в Канада се състоя през 2003-а година.
Всъщност аз преминах заедно с процедурата на родителите ми. Самата процедура я започнаха края на 1998-а година с пращането на документите в Париж. Те живееха в Тунис и я стартираха от там затова документите не бяха пратени в имиграционния офис на Квебек във Виена, а в Париж. По една или друга причина нещата се забавиха.
2002-а ни извикаха на медицински. Минахме ги и не много късно след това пратиха писмо да си дадем паспортите, за да ни сложат визите. По това време с жена ми още бяхме гаджета, но нещата бяха вече сериозни та виждах как ще дойде с мен. В друга тема ще опиша и процедурата по спонсориране, но засега няма да се откланям.
Самата офанзива по влизането в Канада за мен беше планирана за месец Май 2003-а година. Майка ми и баща ми влязоха от Тунис в началото на Май. Сестра ми дни по-късно влезе от Щатите, защото по това време беше там на студентска бригада. Аз влязох последен на 5ти май 2003-а година.
Летях през Прага с престой от 2 дни в Прага. Нямаше по-бърза връзка, но лично аз изобщо не съжалявам за този престой. Влюбих се в Прага, в излъчването й и в духа й. Невероятен град! Ако можете в някой момент го посетете и предполагам и вие няма да съжалявате. Чак не ми се тръгваше. Но то как да ти се тръгва от малките симпатични улички, красивите катедрали и от местата лъхащи на многогодишна култура запазена през вековете. ...определено си личат годините, в които България е била под Турско робство, а останалите свободни държави са били в епохата на Ренесанса... И...пак се отклоних – знам, но няма как. Прага си е ПРАГА и трябва да бъде спомената! Даже заслужава отделен пост, който може би един ден ще напиша.
И така... Качиха ме на самолета за Монреал. Отивах на континента известен със Златната треска. „каубойците” и индианците, Ал Капоне и Северните сияния. Беше вълнуващо, но същевременно с това тъгувах, че си оставих любимото момиче в България и не можех да усетя много тръпката. Доколкото си спомням кацнах в Монреал ранния следобед на 5ти Май. Беше приятно време. От самолета забелязах пътища с много платна и всичко ми се стори подредено и голямо.
Летището също беше голямо. След като кацнахме самолета обикаля към 15 минути преди да си отвори портите. Всички хукнаха да се изнасят, но аз не бързах за никъде. Знаех, че трябва да мина през федерални и Квебек имигрантски служби...може би през митница...
Преминах ги успешно за по-малко от час. Правиха ми снимки, даваха ми някакви документи и напътствия от които почти нищо не схванах, но щях да го мисля после. В една папка се опитвах да побера всичко, което ми даваха. Накрая чух едно готино Уелкъм ту Кенъда и се отправих към изхода. На излизане си мислих за намръщените гранични служители на летище София. Толкова ли е трудно да се усмихнеш, да кажеш „Лек Път”, Приятен полет”...нещо такова. Вместо това бяха намръщени и каменни физиономии на разни лели и чичовци, които никога не бяха доволни от нещо.
Избутах количката и се огледах. Видях и моите посрещачи – майка и татко, които не бях виждал година и няколко месеца и Чокито (сестра ми), която не бях виждал близо година. Тъй като те нямаха още кола с тях беше един мой Интернет познат. Душа човек, който гледа да помогне на всички. Благодаря ти Дими за всичко – сега е времето да го кажа и публично. J
Натоварихме се на една грамаданска кола и потеглихме. Уж пътищата и колите бяха пак пътища и коли, но нямаше нищо общо. Хем имаше дупки по улиците хем от друга страна не се усещаха така както в България. Знам ли, може би, защото са някакъв вид Канадски дупки, такива плоски дето придобиват формата на гумите и не се усещат...
Първите няколко дни ми минаха на сън в общи линии – оправяне на времето, ходене по служби, за да си извадя здравна карта (карт дю солей), СИН (Соушъл иншурънс намба) и разни други документацийки.
След това започнах да приритвам за работа, но в общи линии ходих с една папка СиВита и ги раздавах наляво и надясно , но никой не ми се обаждаше. В крайна сметка отново позната от нета каза, че във фабриката където тя работи търсят хора за нощна смяна. Цаних се, но трябвало да си изчакам СИН-а да излезе...
Малко по малко започнах да излизам на опознавателни обиколки. Научих, че канадците са по-честни от българите – загубих си 20 долара в магазина, прибрах се вкъщи и тогава разбрах. Като се върнах да ги търся, една от девойките на касите ме викна да ми ги върне!?!?!?! Странна работа! А аз ги бях отписал!
Научих също, че Чейндж е не само обменно бюро – една сутрин на път за работа ме нападна някакъв симпатяга пред метрото и с бодър глас ме питаше за Чейндж. Казах му на български, че не съм будала (и никога няма да бъда) и не искам да сменям никакви пари. Втората сутрин пак така, третата – също. На 4-тата се замислих да питам сестра ми какви са тези малоумни чейнчаджии, които в 5 сутринта искат да ти сменят пари. Явно има криза и трябва да се ползва всяка свободна минута... Оказа се, че ЧЕЙНДЖ значело също и дребни монети, сторинки, монети и тн... Ама на кой да ти знае... Човек се учи докато е жив, а ние имахме да учим още много на този нова земя на която трябваше малко по малко да се установим и да свикнем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар