Да потърсим помощ!

Днес получих на мейла си два документа. И двата са свързани с организацията на групи за взаимопомощ. Тези, които са все още в България може би ще се зачудят за какво точно иде реч, но голяма част от хората след като прочетат текста ще решат, че голяма част от нещата описани вътре не са им чужди.

Единственото, което аз самия считам като недостатък е, че тези групи ще се организират в Българската църква. Сигурно ще ме попитате защо... На първо място искам да кажа, че това е мое персонално, лично мнение. След като уточних, че написаното е изцяло лично мое мнение мога да отговоря на въпроса "Защо да е проблем, че срещите се провеждат в църквата?"...

1. Защото не всеки от нас е религиозен. Да църквата е просто място, където могат да се проведат срещите безплатно, но от друга страна това ще спре една част от нуждаещите се.
2. Защото църквата е доста отдалечена. Срещите започват в 19 часа, а голяма част от нас работят и дори и да имат нуждата няма как да стигнат до указаното време заради трафика в Монреал.

Както и да е... Това са детайли, които не зависят от мен, така че за момента не са важни.

По-долу ще пусна в пълния текст това, което получих като документ. Вярвам, че на една част от вас новата инициатива ще бъде полезна, а за останалата част - вие може да сте полезни на тези, които имат нужда от помощ. Понякога човек просто има нужда да поговори с някой, който ще го разбере, защото е "в същата лодка" като него и може да му "стъпи в обувките"...

Това е от мен! Приятно четене!

Да потърсим помощ

Цвета Войчева

Животът в чужбина поставя много предизвикателства. Не знае само този, който никога не е напускал родната страна, за да заживее някъде другаде. 

Прекъсването на ежедневните битийни връзки с нашите роднини и приятели /да, можем да се виждаме по скайп, и да говорим по телефона, но можем ли да ги прегърнем, да празнуваме заедно, да отидем на планина?/ е първото от тях. Често животът ни преди изглежда нереален, сякаш случил се с някой друг – невъзможно е аз да съм била този професионалист, да съм имала работа, в която ме познават и ценят заради това, което мога, да съм участвала в безброй различни проекти, просто да съм тежала на мястото си. Нещата, които сме оставили зад гърба си, това е едната страна. Другата са новата среда, новата култура с нейните особености и изисквания; новите езици, които все пак, колкото и да усъвършенствам, никога не мога да владея както родния си език; хората, които тук тачат различни празници и понякога и различни ценности. Както казват тук – получава се криза на идентичността – питам се коя съм? Тази от миналия ми в България живот, или тази сега, която живее в Канада? Какво да взема от миналото и да пренеса тук? И как да убедя хората тук да ми повярват, как да им покажа онзи, другият образ на реализирания човек, след като дори не мога да намеря работа? /каква да е, не любимата, и не тази, която ме изразява най-точно/. Как се живее с непрекъсната мисъл не само за насъщния, но и за осъществяването на призванието, или за простото човешко щастие да бъдеш щастлив с най-близките си, да имаш сигурност и смисъл в живота? Спомавайки за близките се сещам, че често, идвайки в чужбина, семействата и връзките се разпадат, защото не успяват да издържат на напрежението и натиска, съпровождащи новото начало.

Така е. Не е лесно. Понякога обаче трудностите ни пречат да видим хубавите страни на новия живот, да се адаптираме по-гъвкаво и да живеем отново пълнокръвно. Да разберем, че напред не може да се продължава, носейки целия товар от миналото. Да приемем и предизвикателството на промяната – сменяйки държавата, не можем да продължим да бъдем същите хора, които сме били преди. Някои от старите неща ще оставим, други ще вземем от новото място. Не става дума за пълно приспособяване /след определени години е трудно, факт/, или загуба на нашето „аз”, а за реалистично и практично /макар и с цената на много емоции/, но фино преместване на нишката на нашия живот на друга плоскост, така че да можем не само да оживеем, но и да живеем щастливо. Инак, какъв е смисълът от всичко това? Въпросите, които си задаваме, когато сменим държавата, в която живеем, често остават без отговори. Част от нашата култура е да споделяме с приятелите и роднините. Само че повечето от тях са останали в България, а тези, които са тук, понякога имат достатъчно грижи. Как тогава да си помогнем? На първо място, като не забравяме, че не сме сами – и другите изпитват същите съмнения и търсят истината за себе си и новото си място в живота. След това – като имаме смелостта да потърсим помощ. Когато се виждаме и споделяме грижите си и с други хора със сходен опит, не само с приятелите, разширяваме възможностите да чуем различно мнение, да научим за нови възможности, и обогатяваме кръга си от познати, което в

чужбина се оказва от жизненоважно значение. 

Групите за споделяне и взаимопомощ са естествена част от живота на държави като Канада. Не бих казала, че са част от българският живот, или поне преди десет години не бяха. Ето че вече е определена дата за първа такава група в Монреал, в българската църква „Св. Иван Рилски”: 15-ти октомври 2014 от 19:00ч. 

Всеки, който има своите въпроси без отговори, или който иска да чуе как другите се справят с предизвикателството на новия живот, или просто да почувства, че не е сам в търсенето на решения, може да се включи. Срещите ще се провеждат в залата към църквата и ще бъдат безплатни, неформални, конфиденциални и водени от психолог-психотерапевт /българин, и на български език/, който ще улеснява разговорите и при поискване ще предоставя професионално мнение. И за да добиете по-точна представа за тази инициатива и за това, което ще се случва, ето няколко въпроса към психолога Венцислав Томов, който предлага идеята и работи за нейното реализиране в нещо полезно за българската общност в Монреал и околностите на доброволни начала: 

1. Ц.В.: Първо, какви хора могат да идват на тези сбирки, или срещи? Като чуем думата „психолог”, ние, българите, май си казваме – аз не съм луд, нито ми има нещо, защо ще има психолог? Тоест, трябва ли да сме непременно в депресия, или „изпушили”, за да идваме?

В.Т: Думите превенция, превантивен подход, ментална или умствена хигиена, психопрофилактика, макар и не толкова популярни и използваеми в българкото езиково пространство, тук или отвъд океана, заемат и ще заемат все по-значима роля в речника и мисленето на българите. Особено у тези българи, за които „гасенето на пожарите“ на живота или отлагането на важните неща до момента на „изпушването“ (когато нещата стават нетърпими и спешни), е демоде като житейска стратегия, която може и да осигурява оцеляването, но не насърчава живеенето. Именно този тип българи биха разпознали групите

като свои, но те, разбира се, са отворени за всички, включително и за онези, които вече изпитват по-сериозни затруднения, като например, споменатата от Вас депресия.

2. Ц.В.: Каква ще е целта на сбирките?

В.Т.: Основната цел на сбирките е да спомагат за подържането на психичното здраве на нашите сънародници тук, които се сблъскват ежедневно с трудностите на емигранта и които имат нужда от подкрeпяща, позитивна социална среда, за да преоткрият спокойствието си, за да намерят решенията, които не само ще внесат повече баланс в новите страници от живота им в Канада, но и ще го направят по-богат, в широк, не само в монетарен смисъл.

3. Ц.В.: Какво могат да се надяват да открият участниците в тези срещи? Защо да идват?

В.Т.: Много неща са. И всеки сам ще отсява ценното за себе си. Но вероятно на първо място за повечето хора - нови приятели, различни идеи и ведро настроение. Едно от най-забавните открития, на които често хората се натъкват, е, че са...нормални! Този, който дава помощ, получава лично удовлетворение заради ролята си на агент за подобряването на живота на хората около себе си. Помагащият усеща, че помага сам на себе си, когато е помогнал на другите – самооценката му се повишава на базата на одобрението на хората, на които е помогното, които от своя страна са тласнати в по-благоприятна позиция да помогнат на други хора. Така благотворният цикъл се затваря.

4. Ц.В.: А ти как виждаш практически протичането им? Как се организира такова нещо, как започва, какво се случва, как свършва?

В.Т: Практическата страна е семпла и непретенциозна. Всичко, което е необходимо са уютно и топло пространство (особено през зимата, защото през лятото може да се излиза на открито) и един час и половина време посветено на сбирката. Вечер, между 19:00ч и 20:30ч.

Темите на груповите сесии по правило следват актуалните нужди и интереси на участниците за всяка отделна среща, без предварително зададен тематичен фокус. Обикновенно започват със запознаване или представяне на новите лица, припомняне на общите правила за ефективна комуникация и преливат към доброволно споделяне на лични преживавания, интерпретации, мисли и чувства от страна на участниците, които имат желание за това.

Отделя се време за обмен или генериране на идеи и стратегии за преодоляване на затруднения или за личностно развитие, както и за обобщения, изводи и обратна връзка, в края на срещата. Анонимно се попълва кратка анкетна форма, която има за цел да оцени ефективността на групата, тази на фасилитатора и да даде предложения за подобрение. 

Важно е да се отбележи, че всички участници имат еднакви права; всеки е отговорен за себе си; всяка група е автономна; участието е безплатно и доброволно; съдържанието на обсъжданите лични теми е конфиденциално; принципите на ефективна комуникация и взаимопомощ се спазват от всички участници.

5. Ц.В.: Каква ще бъде твоята роля по време на срещите?

В.Т.: В груповите сесии основни принципи са взаимопомощта и самопомощта. Принципът на взаимопомощ означава, че вместо даден авторитет да „налива“ идеи и решения в главите на групата, се разчита на способностите и опита на участниците да си помогнат един на друг при разрешаването на проблеми и намиране на алтернативи. От друга страна, принципът на самопомощ задвижва хората да играят активна роля по отношение на индивидуалните или групови проблеми. Това позволява на участниците да разпознаят и възприемат отговорността за живота и благополучието си в максимална степен.

Относно моята роля като водещ – тя е по-скоро улесняваща комуникацията между участниците. Задачата ми е да служа като един вид „социален лубрикант“, за да може обмeнът между хората да тече свободно, така, че всеки да има възможност да участва равнопоставено, като допринася с уникалния си опит и същевременно, да може да вземе нещо полезно за себе

си от всяка среща.

6. Ц.В.: С какво смяташ, че твоят професионален опит /на психолог и психотерапевт/ ще помогне? На протичането на срещата, и на отделните хора?

В.Т.: Бързам да изясня, че груповите сесии за споделяне, взаимопомощ и умствено здраве не са групова психотерапия, въпреки, че притежавам необходимата квалификация за да провеждам такива. Идеята е те да бъдат полезни на хората като допълнителен елемент в оздравителния процес и като независим агент за психопрофилактика, наред с другите, не тясно

„медицински“ ползи, които сесиите носят. Опитът ми от воденето на такива групи в местни англофонски организации, както и психологическата и психотерапевтичната ми подготовка ще ми позволят да поставям акценти в психодинамичната проблематика, която вълнува хората, както и да прибягвам до образователно-просветителски подход в сферата на психичното здраве, когато има заявка за това от страна на групата. Приоритет за мен са нуждите на участниците - реализирането както на индивидуалните им профилактично-терапветични, така и на по-широките им жизнени цели.

7. Ц.В.: Каква би била разликата, ако някой от хората, които искат да се включат, предложи той/тя да води срещите?

В.Т.: Идеята е срещите да се правят от хората за хората – като възможност за обмен и за израстване – лично и като общност. Всеки, който прояви желание да участва в организацията и воденето на срещите като доброволец, е добре дошъл. Считам, че подобен демократичен подход ще внесе не само различни стилове на фасилитиране, но и нови идеи. Затова подобна инициативност, според мен, е не само приемлива, но и много желателна.

8. Ц.В.: Кое, според теб, е най-важното, заради което би си струвало човек да надмогне инерцията си, лошото настроение и отчаянието /ако се е стигнало до него/, за да дойде?

В.Т.: Всяко излизане извън зоната на комфорта или дискомфорта(!) е шанс за развитие, за израстване – и когато тази лична смелост за себепознание те отведе в една приятелска и подкрепяща среда от подобни на теб хора, които говорят на твоя език, буквално и преносно, този шанс за предизвикване на положителни промени в живота става реална възмножност.

9. Ц.В.: Според теб, българите в чужбина стават ли по-отворени към такива идеи – групи за самопомощ, или пък дори и за използване на помощта на професионален психолог?

В.Т. Определено. Което се отдава на редица фактори, в които адаптационните трудности и социалната изолация от една страна и повишената покупателна способност, от друга, имат водещо значение.

10. Ц.В.: Какъв е твоят опит като психолог и терапевт? В България или тук?

В.Т. В България практикувах като консултиращ психолог от 2002 година насам в сферата на организационната психология. Горе-долу по-същото време започнах обучението си по позитивна психотерапия (поведенческо-аналитична или транс-културна психотерапия) и през 2008г. получих правоспособност за практикуване на този психотерапевтичен метод, който е признат официално от Европейската Асоциация по психотерапия и член на Световния Съвет за Психотерапия. Натрупах клиничен опит в различни направления и в последните години от живота си там, най-вече в психологическото консултиране за ръководители на средни и големи предприятия /т.нар. бизнес коучинг/. В Канада, след първоначалната адаптационна криза, продължих работата си в сферата на пост-травматичните разстройства и кризисните интервенции, участвах в научен проект за изследване на психо-социалните фактори за развитието на рака, пренесох и продължих частната си практика като консултиращ специалист в сферата на психологическите проблеми и оптимизирането на личната ефективност. От вече една година водя англофонски групи за споделяне и подкрепа за хора, които имат психологически затруднения или обслужват такива хора; членувам в Канадската асоциация по

позитивна психология; специализирам в сферата на зависимостите (алкохолизъм, наркомании, хазарт, стероиди и т.н) и съм в процес на признаване на уменията ми и сертифициране като психотерапевт, този път от Ордена на психолозите в Квебек, което на този етап за мен означава и ежедневна работа в клиника по разнообразни случаи и сесии за супервизия с колеги.

11. Ц.В.: Какво би казал за психичното здраве на българите в Монреал? Как се справят хората със сериозната промяна в живота си, каквато е емиграцията?

В.Т.: Темата е много обширна. Накратко, в повечето случаи всеки се оправя сам, както предполага клонящата към индивидуализъм и изолация социално-политическа парадигма, в която живеем тук. Всеки намира свой си начин за адаптация, съгласно информираността и опита си. Но за всички предизвикателствата са обективна реалност и спадат най-вече към сферата на интеграцията и адаптацията в новото общество, в, така да се каже, новото пространство и време на живота, отвъд пределите на родината: загуба на социален статус, безработица, нискоквалифицирана/нископлатена работа, под образователния ценз, липса на социална среда и подкрепа, изолация, езикови бариери, културни различия и конфликти на тази основа...Вярвам, че всичко това Ви звучи познато до болка. Вероятно няма да Ви изненадат и отраженията на тези фактори върху здравето и качеството на живота: демотивация, семейни проблеми, ниска самооценка, дистрес, депресия, безпокойство, зависимости (алкохолизъм, наркомания, хазарт и т.н), както и по-сериозните затруднения в сферата на кличнината психология и психопатология.

Сигурен съм, че можем много да научим един от друг и реално да си помогнем за да изградим едно по-усмихнато лично и обществено пространство. Именно заради това предлагам тази идея и съм уверен в ползите, които ще донесе на българската общност.

12. Ц.В.: Българите сме скептици, като стане дума за психично здраве. Мислиш ли, че ще има желаещи за образуване на подобна група, и какво те кара да мислиш така?

В.Т: Българите са оцеляващи същества, доказали своята адаптивност в много тежки условия. Скептицизмът, сам по себе си, също има общо с оцеляването – той съдържа в себе си отрезвяващи и „заземяващи“ елементи, които осигуряват стабилност и осуетяват поемането на

излишни рискове. Но е важно да не му се предоверяваме и да сме чувствителни относно моментите, в които следва да се отворим към нови решения, избирайки смелостта, вместо статуквото. И тъкмо защото смелостта и жаждата за нови хоризонти са обединяващо качество за всички емигранти, вярвам, че групите за споделяне и взаимопомощ ще се радват на интерес.

***

Информация за предстоящата първа група за споделяне и взаимопомощ може да получите на телефон 438-888-2871 или на фейсбук страницата:

Групи за споделяне и взаимопомощ!