Айшето, интервюто на Късмета или какво е да си Магистър Имигрант!

Преди време си говорих с един приятел, който живее в Норвегия.
Стана въпрос за това как се учи напълно непознат език, по какъв начин се интегрира човек от Източна Европа сред народ напълно в различно измерение от Българското...
И като стигнахме до трудностите и Антон въздъхна и ми рече:

-Балби знаеш ли...

Аз само пуснах една въпросителна в Скайпа без да коментирам нищо от риторичния му въпрос...
Тони продължи след малко:

-Отказах се да споделям и с приятели и с близки в България! Няма как да ме разберат всъщност мисля, че мога да сложа всички ни под общ знаменател. Не могат да ни разберат! Всеки като се прибера за две седмици вижда, че разполагам с пари, но никой не си дава сметка, че тези пари не костват само труда ми...

Всъщност Тони е прав наистина. Сега след толкова години живот зад граница си давам сметка през колко трудности сме минали и тъй като е ставало въпрос за сега, за момента не сме ги приемали вътрешно и просто сме се справяли с проблема или проблемите без да оглеждаме трудностите в детайли. Преди няма и седмица се заговорих с една позната, с която се запознахме тъй като им продадох любимата ми от България Лада Нива. Те си изкарват прехраната с ходене сред природата и аз всеки път ги моля за снимки, защото рядко някой от познатите ми ходи по такива, ако мога да ги нарека затънтени места. Та Теди тъй като има двама големи сина каза, че всеки път като сядат заедно на масата се сеща за нас. Затова какво правим и къде сме... Когато я чух ми каза, че са гледали филм за някакъв българин в Щатите, който е разказал в детайли историята си. Разказал е за пристигането си, за пътя си през годините, за вскички работи, които е работил. Теди ме пита ние сблъсквали ли сме се с подобни неща. Тогава ми хрумна да направя едно резюме на търсенето на работа на Имигранта и то по-конкретно от Български произход, за да й го дам като пример. Като герой на разказа си избрах Айшето. Айшето, една от малкото  жители на ромските махали, която се е изучила и която може да работи квалифицирана работа като счетоводител, работа различна от тази на сестрите й служителки на "Чистота" или на "Безалкохолни напитки" от едно време.
Разка ми беше кратък, но лаконичен.

–Теди представи си, че си управител на фирма! И като управител си решила, че ти трябва кадърен счетоводител. Пускаш обява, на която се явяват различни кандидати - все още студенти, млади хора със стаж, кадри от икономически техникуми, по-възрастни хора със стаж и тн... Получаваш обаче мейл от Айше Хасанова, която очевадно е член ромската общност. Айше е магистър по счетоводство, има стаж във фирми, никому неизвестни, защото са били на някой от Гетото... Идва деня на интервюто, Айшето пристига добре облечена и подготвена за интервюто. Говори с типично известното ни циганско наречие, но си личи отвсякъде, че е персонаж със стаж, със знания и с умения, но този пусти говор... Няма как да се пренебрегне - все пак има диалог на интервюто и се набива на очи... Айшето се е представила чудесно, пожелава приятен остатък от деня и...те оставя Теди... Оставя те с мислите ти, да вземеш решение. Тя всъщност е може би най-кадърния кандидат, който си интервюирала, но...това наречие...този диалект... Трябва да вземеш решение! Дали да рискуваш с лице от ромски прозход, което трудно си казва името на Български, но може и умее занаята...или онова момиченце в хубавия костюм, което обаче докарваше само на приказки...и всъщност май нямаше грам понятие от счетоводство...
Та това сме ние имигрантите Теди. Има такива, които твърдят, че говорят перфектно езика, има такива, като мен, които си знаят нивото затова не скачат много. Има много видове от нас имигрантите. Едно е ясно обаче. Ние сме имигранти! Тукашни ще станат децата ни и то тези, които се родят тук. Тези, които са израстнали дори малко в България пак си остават имигрантчета. Отиваме на интервю, можем, знаем, учени сме, с квалификация, но хората трудно ни разбират. Трудно им е и вземането на решението. Всичко тук е чиста проба късмет, колкото и някои от нас да го отричат. Факт!

Тъжното е, че се чувстваме по-добре тук навън във "Втората си Родина!" отколкото там, където сме родени.

Няколко минути не получавах съобщения докато Фейсбука не изтътка с мелодията си за съобщение...

–Сега ще ви мисля двойно повече Балби!

Казах й на Теди, че няма какво да ни мисли. Ние вече сме утъпкали партините. Знаем си пътеките и местните ни познати са ни приели. Разбраха, че това с говора е само детайл, който ако пренебрегнат ще ни видят истински.
Знам, че след това ми писание може би доста хора от нашите сънародници, които ни познават ще започнат да ме отбягват (а може би тези, които трябва да останат ще останат), но не съм човек, който да прикрива реалността особено тази, която се вижда отдалеч.

Всеки един, който е зад граница може да сподели нещо подобно, но си мисля, че са малко тези, които ще го кажат открито по простата причина, че в България от техните близки и познати надали има някой, който и да иска ще може да ги разбере. Това е различен живот, който ако не си преживял няма как да разбереш. Можеш да го изслушаш като история, но оставаш в ролята на страничен наблюдател.

И няма как иначе да е!